Старинна френска любовна поезия

Марселин Деборд - Валмор
(1786 - 1869)

Есенната разходка

Не си ли спомняш, мой живот, кажи ми,
за онзи есенен далечен ден,
отправил към леса опечален,
за сбогом сякаш,звук и стон неутешими?
Мълчаха птиците, възторгът им бе спрял,
роса студена бе крилата им обвила;
припомняха си те с по-голяма сила
другарки и гнезда в гъстака прецъфтял.


От шумно празнество побягнах аз,готова
далеч от твоя взор да търся собствен път.
Но вялите поля добавяха отрова
от своята печал в унилата ми плът.
Полека минах аз през не една полянка,
навлизайки без цел в безмълвната гора,
и ето - любовта обви ме с твойта сянка
и въпреки студа почувствах, че горя.
Напразно пожелах с усилие голямо
да бягам и от теб, и от самата мен
и погледът ми, взрян дотук в земята само,
с вълшебство сякаш бе пред мене устремен.
Съгледах образ чист; узнаха сетивата,
че в ужас и любов сърцето ми тупти.
Проблесна слънце, с лъч разпръсна то мъглата,
небето се разкри...Пред мен застана ти.
Да заговоря с теб, не смеех;мълчалива
стоях, но този миг до смърт ще помня чак;
да заговоря с теб, не смеех, бях щастлива,
че в твоята душа съм вникнала все пак.

Но ти допря ръката ми трептяща,
за миг се олюлях от трепета дълбок,
в лицето ми се вля червенина пламтяща,
какво ми бе не знае даже Бог!
Обаче устоях и не побягнах в мрака;
че си самотен, ти тогава се оплака,
ала разбра, че ний в света не сме сами
и моята душа към теб се устреми!
Ще помня този миг! А ти нима забрави
чаровния ни смут; не помниш ли дори
и нежните слова, които ми отправи:
"Ако сега скърбя, то в рая скръб цари!"

В гората тишина се беше разпростряла.
За мене този ден е най-щастлив и драг;
но отлетя и той, а неговият бяг
предчувствие внуши за нашата раздяла!
Зад облак скри се сетен лъч златист
и разделени, в скръб остават оттогава
сърцата ни, а в тях от този залез чист
единствен само споменът остава...

comments powered by Disqus

Translate

Популярни

2012 BlogNews Magazine. All Rights Reserved. - Designed by SimplexDesign