Психология на "Голямото очакване"

Голямото очакване…

В някаква степен всеки от нас се чувства като в затвор, без да може да определи дебелината на стените и разпо­ложението им, нито посоката, в която да търси изхода.

Затова се задоволяваме да чакаме. Хоризонтът ни е затъмнен от носталгия по нещо минало, но и светлее от неясни надежди за нещо бъдещо. „Информациите“, кои­то ни заливат, са объркани, неразбираеми, като телефо­нен разговор, смущаван от прашене по линията. Няма съмнение, че човечеството като цяло се чувства зле, че любовта не винаги е истинска, че телефонът на чувства­та не работи добре, че много човешки влакове стигат до глуха линия.

Зададохме четири въпроса на няколко души. Ако ги зададете на хората около Вас (или сам на себе си), едва ли ще получите оптимистични отговори. Оказва се, че в живота си всеки е направил „много малко“. Несполуки­те са повече от успехите, спомняме си дребните радости, дребните шансове, дребните несгоди, по изключение ня­кое кратко щастие. И все пак има и хора, определено доволни от себе си.

Какво сте направили досега в живота си?

- Лутах се като изгубено куче, заобикалях препятствията, бях в плен на страха да съм това, което съм. Стремях се към нещо, но се въртях в кръг и често се връщах на изход­ната точка. Чувствах се откъснат, изолиран, съмнявах се във всичко. Движех се опипом, призовавайки и същевре­менно отблъсквайки нещата, но воден от непреодолимо­то желание да се слея с всичко наоколо… (38-годишен мъж)

- Чаках да мине времето… (40-годишна жена)

- Непрекъснато се образовах. (35-годишен мъж)

- Работих през целия си живот. Не съм правил нищо друго, отдавал съм се единствено на професията си. (50-годишен мъж)

- Посветих се на децата си, после те си отидоха и сега се опитвам да се осъществя като жена. Мисля обаче, че е твърде късно. (45-годишна жена)

- Опитах се да осъзная какво ми пречи да съм такъв, какъвто съм. (30-годишен мъж)

- Чаках да направя нещо с живота си и да намеря щас­тие. (45-годишен мъж)

- Чаках да разбера. Чаках, чаках… Станах на 53 години и продължавам да чакам. (53-годишен мъж)

- Смятах, че осъществявам мечтите си. Пътувах, опо­знавах света, но ето че сега съм сам. Разбрах, че ненужно съм се местил в пространството. (40-годишен мъж)

- Мъчех се да се открия, но безуспешно. Понякога се отгатвах, но като през мъгла! (45-годишна жена)

- Разбрах колко е важно всяка част от съществото ми да се свърже с нещо по-голямо. Да принадлежиш на едно цяло и да се опитваш да откриеш неговия смисъл… (38-годишен мъж)

Какво важно открихте в живота си?

- Музиката. Благодарение на нея попаднах в едно непо­дозирано измерение. Музиката ми разкри и продължава да ми разкрива свят, разположен на обратната страна на логиката и на разума, отвъд думите. Тя е усещане в чист вид, дълбок размисъл върху живота и смъртта, тя е свое-го рода любов. О, спокойно може да се живее и без музи­ка, но тогава у нас зейва огромна афективна дупка, коя­то осъзнаваме едва след като сме я запълнили… (39-го-дишен мъж)

******************************************

Така че чакаме. Надяваме се. Вярваме, че живеем, дока­то всъщност продължително умираме. Но какво очаква­ме и на какво се надяваме? Защо очакваното вечно ни се изплъзва? Нали то вече съществува в нас? Защо тогава дълбоката дупка, зейнала от това очакване „на нещо дру­го“, толкова рядко се запълва?

Надявам се, че с настоящата книга ще съумея, докол­кото ми е по силите, да открехна някои от вратите, кои­то изглеждат отчайващо затворени, вратите на килия, чийто ключ „сме изгубили“.

Откъс от книгата „Психология И Вътрешна Свобода“ – Пиер Дако