Великите любовни истории: Александър Дюма - син и "Дамата с камелиите"

Казват, че ако човек не е бил влюбен, той не е живял...Милиони любовни истории са се случили по света. Едни от тях щастливи, други - изпълнени със сладко-горчива тъга и разбити сърца. Много ще бъдат забравени, но има и такива, които ще се разказват и помнят, докато свят светува...

Безброй любовници, много слава и две безсмъртни творби - това е споменът, който е останал след смъртта на Роз Алфонсин Плеси, останала в историята като "Дамата с камелиите". Тя е вдъхновението на Александър Дюма-син, който я увековечава в едноименната си творба - "Дамата с камелиите", а Джузепе Верди - в една от най-известните му опери "Травиата". Малцина обаче знаят истинската история на жената, завладяла мислите на толкова велики хора. Тя съчетава подмолността и благородството, еднакво присъщи на човешката природа. Това я прави един от най-итригуващите, едновременно завладяващи и отблъскващи образи в световната литература.

Възходът на знаменитата куртизанка бил твърде прозаичен. Родена през 1824 г., тя била връстница на Дюма-син, но животът й бил твърде различен от неговия. Докато наследникът на прочутия писател отраснал в блестящата атмосфера на парижките литературни салони, Алфонсин трябвало да понася мизерията на ратайското си семейство.

След като баща й разбрал, че няма как да забогатее нито по честен, нито по нечестен път, той решил да продаде дъщеря си на пътуващи цигани. От този момент той повече никога не се поинтересувал от нея. Петнадесетгодишната Алфонсин се озовала в чергарската каруца, където я заплашвала твърде незавидна участ. Циганите обаче също решили да спечелят от младата девойка и я продали на стара сводница в Париж. И така, преотстъпвана като стока, Алфонсин се озовала в столицата на лукса, приключенията и разврата. Кариерата й в света на порочните удоволствия започнала светкавично. Имала съвършена външност според тогавашния идеал - опечалено изражение, байроновска бледност и крехка фигура... Всичко това впечатлявало първите клиенти на Алфонсин, която приела за по-изискано да се нарича Мари Дюплеси.

Тя не би се откроила от хилядите бедни девойки, решили да изкарват хляба си по този начин, но имала късмета да попадне на херцог Дьо Гиш, който не само я издържал, но и я научил на добри обноски и държание. Благодарение на връзката си с него, както и на други богати покровители, Мари успяла да шлифова поведението си и да печели симпатиите както с външността, така и с маниерите си. Точно това очаровало и Дюма-син още при първата им среща през 1844 г. Той я видял в операта и още същата вечер записал в дневника си: "Тя беше висока, много слаба, с черна коса и бяло-розово лице. Имаше малка глава, продълговати лъскави очи на японка, живи и горди черешови устни, несравними зъби; статуйка от саксонски порцелан, украсена с много камелии...

Дюма бил готов на всичко, за да се запознае с нея. Дори прибягнал до услугите на една сводница, от чиито момичета впрочем твърде често се възползвал. Сцената е описана в книгата му "Дамата с камелиите", като са изменени само имената. Богатият 70-годишен любовник на Мари Дюплеси (Maргарита Готие) - граф Щакелберг, е наречен "старият херцог", а сводницата Клеманс Пра - Прюданс Дюверноа. Младата жена искала да се освободи от досадния й покровител и затова с радост приела компанията на Дюма. Той от своя страна веднага й направил признание в любов. Отговорът на Мари бил твърде скептичен: "Ако ви приема, вие ще имате само една жалка любовница - нервна, болна, тъжна; жена, която храчи кръв и харчи по сто хиляди франка на година! Това е хубаво за някой стар богаташ, но е много досадно за младеж като вас... Всички млади любовници са ме изоставяли."

Дюма обаче е първият, който не я изоставил. Той се влюбил неудържимо в нея и правел всичко възможно, за да я откъсне от начина й на живот. Кроил планове да я направи актриса чрез протекциите на баща си, чиито драми били най-посещавани през онези години и затова славата му била в апогея си. Скоро обаче разбрал, че Мари няма желание да става рано, за да репетира, нито да полага какъвто и да било физически труд, за да се издържа. Тя обичала Дюма, но обичала и парите, които й носели останалите любовници. Не можела да се откаже нито от него, нито от тях.

Хванат в капана на своите чувства, Дюма едновременно я ненавиждал и обожавал. Искал да я забрави, но само два дни без нея му се стрували цяла вечност. Отношенията, които Мари поддържала с негови приятели и други богати покровители, обаче все повече наранявали гордостта му. В един момент той решил, че честта му е по-скъпа от любовта, и трябва да се раздели с нея, изпращайки й кратко писмо: "Скъпа ми Мари, не съм нито достатъчно богат, за да ви обичам, както бих желал, нито достатъчно беден, за да бъда обичан, както бихте желали вие. Затова нека забравим и двамата - вие едно име, което навярно ви е почти безразлично, аз - едно щастие, което е за мен невъзможно."

Строгостта на Дюма се оказала фалшива. Той не успял да забрави Дамата с камелиите, нито тя него. Това не му пречело да потъва в обятията на няколко десетки млади актриси, които се надявали чрез него или чрез прочутия му баща да намерят своята слава в театъра. Но макар и много различни, двамата писатели имали една обща черта - страстта към приключенията. Затова, преситени от краткотрайни авантюри, те решили да заминат на пътешествие в Испания и Алжир.

Вечерта преди отпътуването в началото на февруари 1847 г. синът посетил операта и видял отново Мари Дюплеси, украсена по обичайния си маниер с десетки бели камелии. Високомерно я отминал, искайки да я накаже за неотстъпчивостта й пред неговите молби да се откаже от професията си. "Какво право имах да й диктувам какво да прави и какво - не, при положение че животът й бе по-скоро тежък, отколкото щастлив", се питал по-късно той. Защото това бил последният път, когато я видял.

Болна от туберкулоза, Мари Дюплеси търсела забрава, отдавайки се все повече на забавленията. Разкъсван от противоречия

Александър й писал от Алжир, че иска да възстановят връзката си. Но вече било късно. Мари лежала в евтин ковчег, който бил положен в мястото за бездомници на парижкото гробище. Ослепителната някога красавица била погребана при скитниците, каторжниците и починалите от холера. От десетките й любовници само двама я уважили в последния й час. Имуществото й било разпродадено, а за бельото й се скарали няколко зарзаватчийки, искащи да докопат поне частица от скандалната й слава. По-късно тленните й останки били пренесени в Монмартър.

Мисълта за смъртта й покрусила Дюма. За да запечата образа й, той се изолирал от хората, затворил се в дома си и за по-малко от месец написал "Дамата с камелиите". Надявал се чрез твобата си да изкупи вината си към нея, както и да се раздели с угризенията си. Обвинявал се, че бил прекалено строг към жената, чиито единствени "прегрешения" били самотата и липсата на стабилно семейство, което да не продава децата си на цигани.

Всичко това подтикнало Дюма да създаде романа, искайки да я представи не като грешница, а като мъченица на един живот, който би могъл да бъде избегнат при други стечения на обстоятелствата. Някои разговори в книгата, разбира се, били измислени, но несъмнено голяма част от нея е основана на реални факти.

Изключителната популярност на романа подтикнала Джузепе Верди да създаде "Травиата", а търговците - да натрупат милиони чрез продажбите си на камелии. Те се превърнали в най-модните цветя на епохата и останали такива чак до края на XIX век. Един букет от тях струвал 250 франка - внушителна за времето си сума. Постепенно славата на камелиите намаляла, но не и на книгата, която се превърнала в емблематична творба в световната литературна класика.





comments powered by Disqus

Translate

Популярни

2012 BlogNews Magazine. All Rights Reserved. - Designed by SimplexDesign