Когато Любовта се сблъска с Безчувствеността...

 В древни времена, в отдавна изчезнала от лицето на Земята страна, съществувала една красива птица, която не можела да пее...
Птицата била толкова невероятно красива, че когато някой я зървал, оставал като вкаменен... нищо след това не му се виждало цветно и хубаво. Предметите и децата на майката Природа придобивали сиви краски за клетите хора, имали нещастното щастие да видят птицата.
Затова тя решила да се оттегли от човеците, тъй като ги обичала и не желаела да им причинява злина. Искала те да продължават да харесват заобикалящия ги свят.
Заживяла самотна на върха на една планина, сред гъсти, почти непрогледни гори...
Минали много години...
Сърцето на птицата било изнурено от самота... Копнеела за среща с друго същество. Но в горите нямало никой...
Една нощ тя дочула неземно красиви звуци... Разперила крилете си и светкавично се спуснала в посока на мелодията.
Видяла млад мъж с дълги, смолисто-черни коси, седнал под кичесто дърво с мандолина в ръка. Ръцете му изтръгвали такива великолепни звуци от инструмента, че птицата забравила за обещанието, което сама си е дала, приближила се до човека и притихнала възхитена...
Той свирил прекрасната си музика седмици наред...
Птицата не мърдала...
Но ставала още по-красива. Това било в природата й. Красотата й се умножавала от друга красота...
Неусетно се влюбила в свирача. Открила, че ако някой ден той си отиде, сърцето й ще се превърне на мига в черен камък, и тя ще умре...
Мъжът на свой ред, наблюдавал птицата... Бил запленен от нейната неземна красота, но музиката, която свирел, не била измислена от него... Той просто повтарял научени песни, написани и изкомпозирани от талантливи музиканти. Да, бил даровит, но не и креативен...
И един ден... песните, които знаел свършили...
Той започнал да повтаря мелодиите...
Птицата се разсънила от любовния си унес. Вярвала, че това, което мъжът свири извира от душата му... че е отклик на неговата любов към нея... че тя е неговата Муза... Останала объркана и притеснена, когато разбрала, че се е лъгала в мнението си.
Искала да го помоли да й изсвири нещо, измислено от него... Но нямала глас и това било невъзможно. Тогава в пристъп на отчаяние и силна мъка, тя помолила боговете за помощ - да й отнемат красотата, но да я дарят с глас... Боговете били благосклонни. Откликнали на горещата й молба. Дарили я с глас. Не отнели красотата й.
Птицата пристъпила към мъжа, погалила го с едното си изящно, великолепно крило и с неземен глас му се примолила да изсвири музиката, изразяваща душата му...
Мъжът се стъписал. Не знаел какво да прави. Та той се бил оттеглил от света, бил отишъл в тази далечна гора, в тази безлюдна планина, само защото хората не го разбирали. Само, защото той бил различен, бил по-твърд от тях. А те го приемали за груб и безмилостен.
Как да изсвири багрите на душата си - черната?
Любовта обаче има своето невидимо влияние... и в крайна сметка мъжът се престрашил...
Започнал да свири...
Тежки... мрачни звуци извирали от мандолината...
Кристални сълзи закапали от очите на прелестната птица...
Сърцето й се свило в леден студ...
Слушала любимия си... и искала да разбере защо... защо душата му е толкова необяснимо жестока...
Надявала се, слушайки всеки звук, че следващият ще разбули тази мрачна пелена... че ще последва колоритна, прелестна картина...
Но уви...
Звуците ставали все по-тежки... все по-зловещи... и все по-жестоки...
Всяка нота, изсвирена във въздуха, сякаш се превръщала в отровна стрела и се забивала в сърцето на клетата птица...
Блясъкът в очите й изчезнал... Надеждата си проправяла път към изхода...
И в един миг, тя осъзнала, че мъжът, на когото е отдала сърцето си, е отнел цялата красота от душата й... и всичката надежда.
Издъхнала. Умряла, протегнала красивото си крило към лицето на любимия си... С последното желание да го накара да се промени...
Имала да му каже толкова много, но не успяла...
Мъжът останал сам. Гледал трупа на красивата птица и... просто си тръгнал. Върнал се при хората. Не пролял и една сълза.
Духът на птицата го следвал винаги. Дори отвъд смъртта, тя не можела без любовта си... Дори отвъд смъртта неговата ледена душа й причинявала страдание.
" Защо? - питала се тя - Защо и как, той може да бъде толкова безчувствен, когато аз имах нужда само от красота?! От любовни думи и нежност... Аз умрях, а той дори не се обърна, за да погледне към мен..."
За първи път през живота си изпитала ярост. Духът й полетял устремен, искал да помете безчувствения свирач на заучени мелодии. Да отвее тленното му тяло надалеч...
Но, когато го докоснала... тя се нагнездила в душата му... Превърнала се в неин пазител. Вляла собствената си душа в неговата.
Мъжът не разбрал какво се е случило. Той нямал очи да вижда невидимото. Изведнъж, обаче, почувствал невероятна болка... първата болка през живота си... болка, извираща от душата му...
Очите му се напълнили със сълзи...
Спомнил си за красивата птица...
Пред погледа му изплувало крехкото й тяло и протегнатото й безжизнено крило...
Хукнал като обезумял към планината. Изпитвал потребност да пипне трупа на птицата... да го обсипе с парещи целувки, да го съживи.
Бягал толкова дълго, че обувките му се скъсали...
Краката му кървяли...
Стъпвал по остри зъбери... плътта му се оголила до кост...
Не спирал.
Не можел да избяга от болката в душата си...
Стигнал до мястото. Трупът на птицата все още бил там... Запазен, сякаш времето и биологичните закони за нея не съществували...
Хвърлил се отчаян, целувайки през горещи сълзи затворените й очи.
Нищо не се случило...
Тогава си спомнил за нейното последно желание... да чуе музиката на душата му...
Извадил мандолината й засвирил...
Пръстите му сякаш сами се движели... Мелодията била толкова красива... толкова покъртителна... като майчина сълза... Дърветата притихнали... камъните са пропукали... земята заплакала... Небето отронило тежки сълзи...
Свирил дни и нощи... не спирал...
...И все още е там - в тази безлюдна гора... Свирейки за любимата си музиката, която тя бе имала нужда да чуе приживе...