Едно бързо приготвяне за любовна среща... или... Поредица от злополучия
автор, взаимоотношения, дженифър лопез, зодии смешно, любов, мъже, писател, разказ, love, lubov1, smiah1 8:20 ч.
Та... и двамата побъркано (не лудо!) влюбени, ще се срещаме. Къде, къде... в моя роден град. Месецът - юли (голямо писане беше, както вече казах...). Възлюбеният ще пристига рано сутринта в 7 и 30. Не е идвал в града от 20 години, така че спокойно можем да кажем, че е като свободен електрон. Уговорката е аз да го чакам на автогарата в уречения час. Пропуснах ли да кажа, че бях виждала само една негова снимка? Пропуснах... Та, само една бях виждала, при това в профил. Смело момиче съм, спор няма! Както и да е, да оставим тези незначителни подробности...
Вечерта преди срещата аз се намирам на около 30-на км от града, в компанията на приятели. На място, където таксита - Н Я М А! Идеята ми беше ('щото не можех да откажа и на тях, трудно отказвам по дяволите!) да пийнем по едно-две за туширане на напрежението (което в мен, дал Господ) и после единият от тях да ме прибере до вкъщи, защото все пак аз разкрасяващи процедури имам да правя. На тръгване си бях взела (за всеки случай!!!) любимата розова рокличка, като любима е с най-главното Л, което можете да си представите. Добре обаче, това, което стана и това, което смятах да се случи, се оказаха две съвсем различни неща...
3 часа сутринта - всички сме порядъчно пийнали, съответно няма как да се прибера. Разбираме се в 6 часа някой да ме закара обратно. Пристъпвам към план В. Влизам в банята да се изкъпя - топлата вода спря точно в момента, в който си отмивах шампоана от главата... Няма проблеми, продължава се със студена... Лошото беше, че трябваше да премина и през епилиращи процедури с опасно остри инструменти, а както всички знаем треперенето от студ никак не съдейства за запазване целостта на кожата при боравене с чисто нова самобръсначка...
3 и 30 ч. - синьо-лилава от студ, отслабнала поне с половин кило от якото треперене и потрошените нерви, аз съм изкъпана и позаклана (нищо, ядва се). Решавам, че е още много рано, за да се гримирам и си сядам кротко да пуша на верандата, гледайки звездите, тръпнейки в очакване на срещата... Ок, обаче, нямам идея как и кога, съм заспала...
7 и 30 ч. (по-късничко разбрах колко е часът) чува се Ози Озбърн как пее с цяло гърло - No more tears... Не си отварям очите, песента ми е много любима... В следващата секунда нещо ми проблясва - ТОВА Е ТЕЛЕФОНЪТ МИ! Скачам (кофти движение, при положение, че си спал на дървена люлка на открито), никакъв спомен къде съм, коя съм и защо съм там. Тичам към телефона, който е неясно къде. В процеса на търсенето се спъвам в една табуретка (кой ги слага тези табуретки винаги, където не трябва!?) и политам напред. Секунди преди да се простра по очи, някакъв инстинкт за самосъхранение (или пък не) ми сгъва коляното и падам върху него... Изведнъж става черно навсякъде... Следват звездички, придружени с една-единствена мисъл - ти цялата си едно болящо коляно!!! Най-накрая стигам до телефона. Вдигам - възлюбеният:
"Аз пристигнах, любима. Ти къде си?"
Виещи аларми в главата ми... Хиляда мисли в секунда препускат като полудели коне. Сърцето ми май се опитва да си намери друго място... С най-сладък и спокоен гласец казвам:
"Всеки момент идвам."
Телефонът се затваря и за по-сигурно се хвърля на около 2 м, защото е зло нещо!
Влитам в спалнята на едното другарче и почвам да викам - "Ивайлоооооооооооооооооооо, СТАВААААААААААААЙ!" В резултат Ивайло казва "ставам" и... продължава да спи.
През това време аз търча да си търся рокличката и обувките. Паралелно се продължава с крещенето към Ивайло. По пътя си чупя нокът. Мама му стара!!! Тъкмо се бях зарадвала, че пораснаха малко. Точно днес ли намери да се счупиш? Че и подло се счупи гадината - олющвайки голяма част от тъмнорозовия ми лак. По дяволите! Започва се и издирването на пиличка. Такава съответно няма! А може и да има, но в хаоса, който цареше и който аз, търсейки и летейки направих, трудно би се забелязал и пневматичен чук.
Намирам рокличката. Измачкана е колкото си искаш. Започва се търсене на ютия.
Намирам ютията подозрително лесно. Хванала в едната ръка роклята, в другата ютията, започвам да търся контакт и чистичко местенце, където да изгладя дрешката. Някакво ужасно-бръмчащо-летящо влетя през прозореца и реши, че трябва да ме ухажва. Дряяяяяяяян - ютията на земята, но не и без да пропусне да ме удари по малкото пръстче на крака. Господи, как боли!!! Кой ти има време да се вайка обаче? 8 без 15 е!!! Ютията се включва, рокличката се разстила и чакам малко да се загрее. През това време Ивайло - о, чудо! най-после не е издържал на крясъците ми и е станал. Залепям ютията върху най-прекрасната рокличка на света, вдигам и... дупка - във формата на ютията... Трагедия!!! Сърцето ми спря! От яд ми идваше да ревна с глас, ама няма време за такива екстри! Прибирането вкъщи вече е задължително! Не мога да отида по дънкени панталонки, полузаклана, с посинено коляно, изпочупени, олющени нокти и потник на Моторхед, на среща с "любовта на живота ми"! Та той е фин човек... човек на изкуството...(глупости на търкалета, както се оказа впоследствие, но това е друга тема) и мрази рок и метъл (последното беше и остана вярно... тъпак!)...
8 ч. - тръгваме.Телефонът звъни на пожар.
Вдигам и на минутата съчинявам безподобна лъжа - как съм счупила ключа в бравата и не мога да изляза, но съм взела нужните мерки и всеки момент ще дойдат да ме отключат. Повярва. Май... Не мога да го мисля сега, аз имам разкрасяващи процедури да правя.
8 и 45 ч.
Влизам в къщи. Почти с вратата. В нас е само баща ми, който спи по-дълбоко и от бяла мечка.
Започва се едно хвърчене, събличане в полет и търсене на дрехи. Установявам, че единият прасец много ме боли. Поглеждам - 10-на см разрез (къде съм се разрязала си остава мистерия и до ден-днешен) и яко кървене. Трябва да се влезе отново в банята. Няколко минути миене на кръв, слагане на стипца и излитане обратно. Изборът на дълга рокля/пола вече е наложителен! Да, но вече си имам едно наум от рокличката и гледам да е нещо, което да не трябва да се глади. Най-накрая, след събарянето на целия гардероб, намирам полата, която търся! Лошото е, че към нея трябва да се намери и точно едно определено бюстие. А де!? Къде е!? Започва се ровене в купа дрехи. Няма го! 9 ч е. Телефонът продължава да звъни. Мразя Ози Озбърн вече. Намирам бюстието, което по закона на всеобщата гадост е било най-отгоре на купа и аз съм го премятала през цялото време.
Трескаво търсене на черен сутиен без презрамки. На секундата го намерих! (Подозрително...) Закопчавам го и - прас! скапаната закопчалка се счупи... Поне 5 от Близначетата в мен получиха инфаркт и масивен инсулт в този миг. Започва се търсене на друг, но ТОЙ разбира се не е ТОЗИ, който съм искала... както и да е... както и да е... вече съм много над тея неща...
Облечена, заставам за секунда прeд огледалото. Ехоооо, къде е истинското ми лице? Кое е това полудяло женско създание с коса, хвърчаща на всички страни?! Ох... съвсем забравих за ноктите! Как се чисти тъмнорозов лак, така че да не останат следи? Трудно... невъзможно! Следи винаги остават! Трябва да се покрият поне с полубезцветен лак. Къде е пиличката? И в тази ли къща няма да намеря пиличка?! Ами белите ми чисто нови сандалетки къде са? Оххх... майкооо... пак си ми пипала нещата!!! Ноктите се режат, пилят в движение, най-накрая намирам кутията (не, където съм я оставила разбира се!). Обувам сандалките. Толкова са красиви! Куклички! За миг забравям цялата каръщина и се чувствам с една идея по-добре. Малко коректор тук там по лицето, черен молив на очите, който се размазва с пръст (който е измислил опушения грим, жив и здрав да е - много удобно нещо!) спирала, червеникав гланц за устни и... може да се каже, че изглеждам 'не-толкова-зле'. Косата трябва да се върже някак. Тя просто не иска да стои на едно място. После ще търся шнола. Трябва да си лакирам ноктите.
Телефонът...
"Какво става, любима?" (истеричните нотки, примесени с лед, ясно се усещат вече)
"Идвам, скъпи. Отключиха ме, чакам таксито. До 15 минути съм при теб." - изпявам с ангелски глас, спокоен, миличък... и бързичко затварям телефона. Мразя телефони! Мразя ги!
Викам такси наистина (този път почти не излъгах). Излизам от вкъщи и блъскам вратата (и течение стана де, ама то си беше в реда на нещата). Това, което се случи обаче, изобщо не го очаквах. Вратата се разглоби! От седмици имаше някакъв проблем (врата от дървени табли), обаче това, което стана бе, че вратата буквално се раздели - тоест таблите от вертикалната дъска, на която са закрепени пантите... Не се откачи съвсем, но имаше около 15 см разстояние... Не мога да го опиша както трябва, но казано на разбираем език и възможно най-кратко - беше ЗЛЕ! Не мога да оставя баща си на разбита врата. Трябва да го събудя. Оххх... Влизам обратно.
"Татеееееееее, татеееееееееееее, ставаааааааааааааай, направих беля!"
Той, както винаги спокоен, си отваря очите и ме гледа, дори без изненада вече. Свикнал е. Близо 30 години са това...
Изстрелвам набързо - "Тате-страшно-много-бързам-направила-съм-свинщина-из-цялата-къща-но-обещавам-ще-си-я-прибера-разбих-вратата-без-да-искам-виси-но-нямам-време-чакат-ме-закъснявам-не-ми-се-сърди-моля-те". Той казва само едно - "Добре", следвано от "Бягай" и аз вече бях в асансьора.
Между третия и четвъртия етаж асансьорът запецна. Не може да ми се случва това! Просто не може! Започва се едно блъскане по вратата. Никакъв отзвук. Никаква помощ. Телефонът пак звъни. КАКВО ИСКАШ, БЕ?!?! КАКВО ЗВЪНИШ И ТИ! ЗНАЕШ ЛИ КОЛКО МИ Е ТЕЖКО НА МЕН ЗАРАДИ ТЕБ! РАЗЗВЪНЯЛ СЕ ВЕЧЕ! 'МИ ПИЙ КАФЕ ТАМ И ЧАКАЙ! Вдигам с меден гласец: "В таксито съм вече, не се притеснявай. Идвам!" Изобщо не го чух какво каза и каза ли нещо изобщо, защото затворих.
След всичкото ръчкане асансьорът най-после тръгна! Слизам долу. Таксито го няма. Естествено!
Звъня на друга компания. След 10 минути идва нова кола. Мятам се в нея и се сещам, че не съм си сложила парфюм. Задушавам човека, докато се пръскам, но той кавалерски казва - "Мммм, много хубав парфюм" Напушва ме истеричен смях вече. Ненадейно се поглеждам в огледалото. Ами аз не съм си вързала косат! Леле! Какво ще правя сега? Питам таксиметровия шофьор дали има химикал, молив, нещо... ама, дето да не му трябва. Дава ми той, аз си връзвам косата криво-ляво и тъй като вече наистина имам нужда от мъжко мнение, го питам - "Как изглеждам", а той, милият човечец : 'Прекрасно, госпожице, прекрасно!"... Да, бе, да... прекрасно... само аз си знам, ама 'айде...
Най-накрая стигам до автогарата. Часът е малко след 10. Потрак-потрак... вървя (тичам е по-близко до моето ходене, но това е друга тема) и се оглеждам къде е ТОЙ. Някакви найлони ми се мятат из краката. Сигурно съм настъпала дъвка с найлон, ми минава през главата (после, дооооста по-късно разбрах, че подметките на новите сандалетки били облепени със защитен найлон, който от вървенето (естествено!) се е прокъсал, но както и да е).
Най-накрая го виждам. Боже, дано не е той!!! Дано, дано! Но уви... той е... Нищо общо с човека от снимката, но това вече е тема за друго споделяне.
Изводи, поуки и напътствия:
1. Никога не вярвайте, когато мъж ви напише, че е 189 см - смятайте ги поне с 8 см надолу.
2. Когато ви се прииска да направите кръгом и да се втурнете в бяг наобратно, направете го!
3. Поредицата от такива злополучия, никога не е случайна! Когато всичко се опитва да ви спре, ми спрете се пък и вие!!!
Автор:
Ериния Немезида
